 |
Жители на с. Подгорица при връчване на пенсионните им
книжки, 1942 г
|
Пенсия на учителка - 219 лв. и 91 ст. след 30 години
учителски стаж. Пенсия на генерал след
19 г. служба в армията - 789 лв. Тези
данни са били валидни към 1896 г., малко след като в България е създаден
пенсионен фонд, който е прототип на сегашния НОИ.
Парадоксално, но през 2014 г. средната учителска пенсия е
около 250 лв., а генералската е на тавана от 840 лв.
Историята на социалното и в частност на
пенсионноосигурителното осигуряване в България започва 8 години след
Освобождението, с приемането на Закона за пенсиите за инвалидност на военните
лица от 11 ноември 1886 г.
Той е считан за доста несъвършен, затова някои
приемат за първи подобен акт Закона за пенсиите на учителите от 15 декември
1888 г. (влязъл в сила на 12 януари 1889 г., след публикуването му в бр. 4 на
Държавен вестник), прокаран от правителството на Стефан Стамболов. С него
започва изграждането на осигурителната система. Първоначално тя обхваща само
държавните служители и работниците в държавните предприятия, а от 1918 г. и
работещите в частните предприятия.
В първите пенсионни закони са прокарани сравнително ниски
норми за прослужено време и пределната възраст за пенсиониране.
Това дава
възможност да се пенсионират млади служители с малко трудов стаж, нещо, което
се отразява зле на пенсионните фондове и затова впоследствие постепенно
законите се изменят, като се увеличава прослуженото време и възрастта за
добиване право на пенсия. В началото пенсионните удръжки са 3 на сто,за да
достигнат през 1943 г. на 12,5 на сто.До войните за национално обединение,
размерът на пенсиите дава възможност за едно добро съществуване на
пенсионерите, предвид малкия им брой и нарастващия демографски потенциал на
страната.
След двете национални катастрофи, завършили с подписания Ньойски
договор, започва продължителен процес на обезценяване на пенсиите по обективни
причини, който е прекъснат за кратко през 30-те години на ХХ век и е възобновен
отново по време на Втората световна война.Като цяло пенсионното осигуряване до
1944 г., макар и добре организирано и натрупало значителни ресурси, има
сравнително малък обхват – почти не се отнася до населението, занимаващо се със
земеделие, а то е представлявало доста голяма част от българското общество по
онова време.
Едва при Иван Багрянов, министър на земеделието в кабинета на
Георги Кьосеиванов, през 1942 г. е приет Закон за земеделските пенсии. С него
България става първата страна в света, която осигурява старините на
земеделските стопани, навършили 60 години.
Една от първите лични
пенсионери е бившата учителка Рада Киркович, родена в Копривщица през 1848
г., която е учителствала 23 год. и 4 месеца – от 1. IX. 1866 г., (т.е. от
18-годишна възраст) до 8. I. 1896 г., на която дата е пенсионирана с 219 лв. и 91 ст. месечна пенсия.
Пенсията е била прекратена на 9. XII. 1941 г., т.е. след като е получавана в
продължение на 45 години.
По военното ведомство
един от първите пенсионери е бил зап. ген. Рачо Петров, роден през 1861 г.
Пенсиониран е на 17. XII. 1896 г. след 19 год. и 2 месеца служба с пенсия 789 лв. месечно.Ежегодно държавата
изразходва за пенсии:През 1923 г. – на 18 870 пенсионери 38 090 292 лв. През
1925 г. тази сума значително отскача и достига до 115 239 987 лв.; през 1930 г.
за пенсии се изразходват 842 505 634 лв., а през миналата 1942 г. на 53 702
пенсионера държавата е изплатила пенсии за 907 790 062 лв. – но без временното
увеличение и еднократните помощи, с които сумата е кръгло 1 млрд. 171 млн. лв.
За 1943 г. се предвижда кредит за пенсиите за изслужено време 1 млрд. 300 млн.
лв.