На 23 декември 1972 г. в Андите са спасени 16-те останали
живи от катастрофата на
„Точно преди 42
години една сензация разтърсва света.
Сред вечния сняг в Андите са открити 16 души, обявени за
загинали два месеца по-рано. Спасява ги единствено волята за живот и...
труповете на загиналите им спътници. Оцелелите се хранят с телата на мъртвите.
Иначе не биха останали живи.
Спасението става известно като Чудото в Андите...
Оцелелите са младежи от Уругвай, повечето от които
състезатели по ръгби от отбора "Олд Крисчънс" от колежа "Стела
Марис" в Монтевидео. На 13 октомври 1972 г. те излитат с чартърен полет за
чилийската столица Сантяго. Тимът трябва да изиграе приятелски мач с местния
отбор "Олд Бойс".
Освен 15 ръгбисти на борда има още 30 души. Заедно със
спортистите пътуват техни приятели и роднини. Те са взети, за да бъде запълнен
самолетът "Феърчайлд" и цената на пътуването на бъде по-малка.
Самолетът пада в Андите на височина 3500 метра сред вечен сняг.
Причината е внезапно извила се буря.
Преди няколко години властите в Чили за първи път
разсекретиха записите на разговорите, водени между диспечерите в Сантяго и
пилотите на самолета. От тях става ясно, че диспечерите са разрешили кацане при
неподходящо време. Досега се смяташе, че вината е изцяло на уругвайския екипаж.
При удара на място загиват десет души. Други умират един по
един от раните си през следващите няколко дни.
За два-три дни оцелелите омитат всички запаси от шоколад,
ядки и вино. Те спят в сравнително запазения корпус на самолета.
Започва да ги мъчи гладът. И така до 22 октомври, когато
чуват по радиото, че са обявени за загинали и търсенето им е прекратено...
Тогава оживелите решават да се хранят с труповете на
загиналите. Всеки се зарича, че ако умре, и той трябва да бъде изяден.
На 29 октомври самолетът е затрупан от лавина. Тя убива осем
души. В началото на декември умира Нума Туркати - единственият, отказал да яде
трупове.
На 10 декември Роберто Канеса, Фернандо Парадо и Антонио
Висинтин - и тримата ръгбисти, решават да се опитат да слязат от планините и да
уведомят света, че са живи. Изнемощелият Висинтин обаче се връща.
Но Канеса и Парадо успяват да се спуснат след 12 дни.
Останалите в Андите 14 души са спасени от чилийски хеликоптери .
 |
Кадър от филма "Живи" с Итън Хоук в главната роля.
|
Карлос Паес е един от 16-те оцелели и написал част от
сценария на американския филм
“Живи” (1993 г.). Той е явява и разказвачът,
превъплътен от актьора Джон Малкович.
“Филмът е реален с тази разлика, че трае 2 часа. А нашите
патила продължиха 70 дни. По молба на близките в него са променени само имената
на загиналите”, каза Паес
Ето интервю с него:
- Г-Н ПАЕС, СПОМНЯТЕ ЛИ СИ ДНЕС ЗА ТРАГЕДИЯТА?
- Няма начин това да не ме преследва цял живот. Това е
уникална история, няма друга подобна.
- ВИЕ ДОРИ НЕ БЯХТЕ В ОТБОРА ПО РЪГБИ. КАК ПОПАДНАХТЕ В
САМОЛЕТА?
- Бях поканен от Диего Сторм. Той загина по-късно, при
лавина на 29 октомври.
- ЛИЧНО ВИЕ КАК ИЗЖИВЯХТЕ ТЕЗИ 10 СЕДМИЦИ?
- Не обичам да говоря за себе си лично. Предпочитам да
говоря за нас - тези, които бяхме високо в Андите. Мисля, че написахме
енциклопедия на оцеляването. В Уругвай никога не е падал сняг. Аз бях виждал
такова нещо в Аржентина. Повечето пътници изобщо не знаеха какво е това. Ние се
готвихме за 3-4-часов полет до Сантяго, където през октомври е пролет. Не бяхме
взели и топли дрехи. Повечето от нас бяха от богати семейства. На мен ми носиха
закуската в леглото. И изведнъж се сблъскахме с една сурова реалност, където
няма мама и татко и никой не може да помогне. Тогава взехме нещата в свои ръце.
- КОЙ ДАДЕ ИДЕЯТА ДА СЕ ЯДАТ ТРУПОВЕТЕ?
- Решението бе общо. Но то бе взето по съвет на трима от
нас, които бяха студенти по медицина - Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего
Сторм. Те поеха грижата за оцеляването ни. И лично показаха как трябва да се
прави това, като започнаха да режат месо от телата с парче стъкло.
- КАК СЕ ПОЧУВСТВАХТЕ, КОГАТО БЯХТЕ ПРИНУДЕНИ ДА ЯДЕТЕ
ЧОВЕШКО МЕСО?
- Никой не ме е принуждавал. Аз само послушах съвета и
корема си. И трябва да ви призная, че не се чувствах чак толкова зле.
Винаги открито съм казвал какво се е случило и какво е
трябвало да правим. Всички ни разбраха без южнокорейците. Не споря с тях.
- ТОВА ЛИ БЕ НАЙ-ТРАГИЧНИЯТ МОМЕНТ ОТ ТЕЗИ 70 ДНИ?
- Не, според мен бе лавината на 29 октомври. Тя погреба осем
души. Имах чувството, че сме в ада. Останалите не можахме да излезем три дни
заради виелицата. И така на 31 октомври, затрупан заедно с другите, осем от
които мъртъвци, посрещнах 19-ия ми рожден ден.
- БИХТЕ ЛИ КАЗАЛИ КОЛКО ТРУПА БЯХА ИЗЯДЕНИ В АНДИТЕ?
- Мисля, че на около 20 човека - имам предвид месото, не
костите. Но точни чии тела- не си спомням.
- КАК РЕАГИРАХА РОДНИНИТЕ НА ИЗЯДЕНИТЕ? НЕ СЕ ЛИ РАЗГНЕВИХА?
- Не, те напълно ни разбраха. Повечото бяхме съвсем млади,
икахме да живеем. Близките дори бяха горди, че част от нас са оцелели, че са се
спасили благодарение на телата на техните деца. Те само искаха да знаят за
последните мигове и думи на мъртвите.
И църквата ни разбра. Папа Павел Шести ни опрости и ни
благослови.
- ДНЕС ВИЕ, ОЦЕЛЕЛИТЕ, ПОДДЪРЖАТЕ ЛИ ВРЪЗКИ ПОМЕЖДУ СИ?
- Разбира се. Всички сме живи и здрави. Всички живеем в
Монтевидео. И на всеки 22 декември се събираме заедно със семействата ни, за да
отпразнуваме спасението.
- АКО ДНЕС ВИ СПОЛЕТИ НЕЩО ПОДОБНО, СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ ПАК ЩЕ
ОЦЕЛЕЕТЕ?
- Вижте, днес съм на 50 години. Тогава бях на 18, имах
огромна жажда за живот, не че днес я нямам. Но според мен човек никога нищо не
знае, докато нещо не се случи.
- СЪГЛАСЕН ЛИ СТЕ ДА НАРИЧАТ СПАСЕНИЕТО ВИ “ЧУДОТО В
АНДИТЕ”?
- Не. За мен чудо е самото човешко същество.